Menu
Мнозина присъстват на религиозни служби и се освежават и утешават от Божието слово, но пренебрегвайки размишлението, будността и молитвата, губят благословението и се оказват много по-лишени от него, отколкото преди да го получат. Често им се струва, че Бог се е отнесъл много сурово с тях, но не осъзнават, че грешката е тяхна. Като се отделят от Исус, те затварят вратата за лъчите на Неговото присъствие.
Добре би било да прекарваме всеки ден по един час в размисъл върху живота на Христос. Трябва да го разглеждаме стъпка по стъпка и да оставяме въображението си да вниква във всяка сцена, особено в сцените от последните дни на Неговия живот. Като разсъждаваме върху голямата Му жертва за нас, доверието ни в Него ще бъде по-постоянно, любовта ни ще бъде засилена и ще бъдем по-дълбоко повлияни от Неговия Дух. Ако искаме да бъдем спасени накрая, трябва да научим урока на покаяние и смирение в подножието на кръста. Като общуваме помежду си, можем да бъдем благословение един за друг. Ако сме Христови, най-хубавите ни мисли ще бъдат за Него. Ще обичаме да говорим за Него и като разговаряме за любовта Му, сърцата ни ще се смекчават от Божествено влияние. Съзерцавайки красотата на характера Му, „ние се преобразяваме в същия образ, от слава в слава“ (2 Кор. 3:18). {Елън Уайт, Копнежът на вековете 22.9-11}
Принципът: „Право ли е пред Бога да слушаме вас, а не Бога, разсъдете“, на който учениците държаха така безстрашно в отговор на заповедта да не говорят повече в името на Исус, е същият принцип, за който привържениците на евангелието се бореха в дните на Реформацията. Когато през 1529 г. немските князе се събраха на събора в Шпайер, бе представен императорски декрет за ограничаване на религиозната свобода и забрана на всякакво по-нататъшно разпространяване на реформаторското учение. Изглеждаше, че надеждата на света ще бъде сломена. Щяха ли князете да приемат декрета? Щяха ли множествата, намиращи се още в тъмнина, да скрият светлината на евангелието? Бъдещето на света бе поставено на карта. Приелите реформираната вяра се събраха и единодушното им решение бе: „Нека отхвърлим този декрет. По въпросите на съвестта мнозинството няма власт“ (Д’Обинье, „История на Реформацията“, кн.13, гл.5).
Този принцип трябва да поддържаме здраво и днес. В последния конфликт знамето на истината и религиозната свобода, издигнато високо от основателите на църквата на евангелието и от Божието свидетелство през вековете до днес, е поверено в наши ръце. Отговорността за този велик дар носят онези, които Бог е благословил с познание за Неговото слово. Трябва да приемем това Слово като върховен авторитет. Трябва да уважаваме човешките власти като наредени от Бога и да учим, че послушанието към тях е свято задължение, но в тяхната сфера на влияние. Когато има конфликт между Божиите изисквания и тези на властите, трябва да се подчиним на Бога. Божието слово трябва да се издигне над всички човешки закони. Думите „Така казва Господ“ не бива да бъдат замествани от „Така казва църквата“ или „Така казва държавата“. Христовата корона трябва да бъде възвишена над короните на земните власти. Не трябва да предизвикваме властите. Думите ни — изговорени или написани — трябва да бъдат внимателно подбрани, за да не станем противници на закона и реда. Не трябва да казваме или да извършваме нещо, което, без да има необходимост, би затворило пътя ни. Трябва да вървим напред в името на Христос, като защитаваме поверените ни истини. Ако хора ни забранят това, можем да кажем като апостолите: „Право ли е пред Бога да слушаме вас, а не Бога, разсъдете сами; защото ние не можем да не говорим това, което сме видели и чули“. {Елън Уайт, Деяния на aпостолите 26.3-5}
„Чрез Словото на Господа станаха небесата и чрез дишането на устата Му цялото им множество... защото Той каза и стана, Той заповяда и затвърди се.“ „Който си положил земята на основата ѝ, за да се не поклати за вечни времена“ (Псалм 33:6,9; 104:5).
Земята излезе от ръцете на своя Създател извънредно красива. Повърхността ѝ бе изпъстрена с планини, хълмове, равнини, прекосявана от благородни реки и прекрасни езера. Но хълмовете и планините не бяха остри и груби, изпълнени с ужасни стръмнини и страшни бездни, както днес; острите, назъбени краища на пластовете от скали бяха покрити с плодородна почва, която навсякъде даваше изобилна зеленина. Нямаше нито отвратителни блата, нито голи пустини. Грациозни храсти и нежни цветя радваха окото отвсякъде. Височините бяха увенчани с дървета, по-величествени от всички съществуващи днес. Въздухът, незасегнат от вредности, бе чист и здравословен. Целият пейзаж надминаваше по красота и най-гордия палат. Ангелските множества наблюдаваха гледката с наслада и се радваха на чудните Божии дела. След като земята с нейния животински и растителен свят бе извикана в съществуване, на сцената бе поставен човекът — венецът на делото на Твореца, за когото бе определена красивата земя. На него бе дадено да владее над всичко, което окото можеше да види; защото Бог рече: „Да създадем човека по нашия образ, по наше подобие; и нека владее... над цялата земя...“ (Битие 1:26,27). Тук произходът на човешкия род е изложен ясно, изявлението на Божествения доклад е така разбираемо, че няма повод за погрешни заключения. Бог създаде човека по Свой образ. Няма никаква тайна. Няма никакво основание за каквото и да е предположение, че човекът еволюирал през бавни степени на развитие от по-нисши към по-висши форми на животински или растителен свят. Такова учение снижава великото дело на Създателя до равнището на тясно човешкото земно схващане. На хората толкова много им се иска да изключат Бога като Господар на всемира, че унижават човека и го лишават от достойнството на неговия произход. Този, Който установи звездните светове във висините и обагри с превъзходно умение полските цветя, Който изпълни земята и небето с чудесата на Своята сила, създаде и венеца на Своето творение и го постави за управител на съвършената земя – сътвори същество, достойно за ръката, дала му живот. Родословието на нашия род, както е дадено по боговдъхновение, проследява произхода ни назад не до развитие от бактерии, мекотели и четириноги, а до великия Създател. {Елън Уайт, Патриарси и пророци, 10.1-3}
Нашият малък свят е учебникът за вселената. Божията чудна, благодатна цел, тайната на изкупителната любов, е темата, в която “ангели желаят да погледнат” и тя ще бъде за тях предмет за изучаване през безкрайни векове. И изкупените, и непадналите същества ще намерят в кръста на Христос своята наука и песен. Ще се разкрие, че славата, грееща от лицето на Исус, е славата на саможертвената любов. В светлината на Голгота ще се види, че законът на себеотрицателната любов е закон на живота и за земята, и за небето; че любовта, която “не търси своето”, има своя източник в Божието сърце; и че в кроткия и смирен Исус е разкрит характерът на Този, Който обитава в непристъпна за човека светлина.
В началото Бог се разкри във всички дела на сътворението. Христос бе Този, Който разпростря небесата и положи основите на земята. Неговата ръка окачи световете в космоса и извая полските цветя. “Ти, Който със силата Си утвърждаваш планините.” “Негово е морето, дори Той го е направил” (Пс. 65:6, 95:5). Бог изпълни земята с красота и въздуха с песни. И върху всичко по земята, във въздуха и в небесата Той написа вестта за любовта на Отец. Сега грехът е помрачил съвършеното творение на Бога, върху което все още стои Неговият почерк. И до днес всички сътворени същества изявяват славата на превъзходството Му. Нищо освен егоистичното човешко сърце не живее за себе си – няма птица, която да пронизва въздуха, нито животно, което се движи по земята и което да не служи на някой друг живот. Всеки лист в гората, всяка тревичка на земята имат своята служба. Във всяко дърво, храст и лист прелива този елемент на живот, без който нито човек, нито животно могат да живеят, а човекът и животното на свой ред служат за живота и на дървото, и на храста, и на листа. Цветята разлистват своята хубост, излъчват аромата си, благославяйки света. Слънцето пръска светлината си, за да радва хиляди светове. Океанът, източник на всички потоци и извори, получава водите си отвсякъде, но ги приема, за да дава. Влагата, която се издига от недрата му, пада като дъжд на земята, за да покълва и напъпва всичко по нея. Славните ангели намират радост в даването – те отдават любов и неуморна грижа за падналите и нечестивите. Небесни същества умоляват човешките сърца, носят на този тъмен свят светлина от небесните дворове. Чрез нежна и търпелива служба те действат върху човешкия дух, за да доведат грешните до приятелство с Христос, което е по-близко, отколкото те осъзнават. {Елън Уайт, Копнежът на вековете, 4.11-5.3}
Празните, пресилени тълкувания на Божието слово и многото, ширещи се в християнския свят днес противоречащи си възгледи за религиозната вяра, са дело на големия ни противник с цел да обърква умовете, за да не различават истината. А несъгласието и разединенията в църквите на днешното християнство се дължат до голяма степен на преобладаващия обичай да се изопачава Свещеното писание с цел да се поддържа някаква любима теория. Вместо да изучават Божието слово внимателно, със смирено сърце, за да познаят Неговата воля, много хора само търсят да открият там нещо странно и оригинално.
За да подкрепят лъжливите учения и нехристиянски обичаи, някои взимат текстове от Писанията, отделени от контекста, понякога дори, за да докажат твърдението си, цитират половината от даден стих. А всъщност останалата част, нецитираната, показва, че значението е точно противоположното. С хитростта на змията се обосновават чрез несвързани помежду си изрази, подредени така, че да подхождат на плътските им желания. Други, с богата фантазия, тълкуват образите и символите от Свещеното писание, без да се съобразяват с истината, че то самото тълкува себе си, а после представят приумиците си като учения на Библията. Винаги когато Свещеното писание започва да се изучава без дух на молитва, смирение и готовност да се възприеме, както най-простите и ясните, така и най-трудните пасажи ще бъдат преиначавани. {Елън Уайт, Bеликата борба, 290.2-290.4} |
Борислав
автор, богослов, преподавател, ръководител на Радио`3:16 Архив
March 2022
Категории
|